A 1923 sketch by Gibran for his book Jesus the Son

A 1923 sketch by Gibran for his book Jesus the Son of Man (published 1928)

♥ Последно бдение

В късна доба, когато първото дихание на зората облъхна ветровете, Предтечата, който наричаше себе си ехтене на още нечут от никого глас, излезе от своята стая и се качи точно на покрива на къщата си. Дълго заставам там, втренчен в спящия град. Сетне подвигна глава и, като че ли бодърстващите души на всички унесени в сън люде се бяха натрупали към него, отвори уста и изрече:

– Приятели и съседи, а също вие, които ежедневно минавате около вратата ми, желал бих да ви приказвам, до момента в който спите, и в долината на сънищата бих желал да вървя гол и без задръжки – тъй като прекомерно безгрижни сте в будните си часове и глухи са ушите ви, обременени от звуци.

Обичах ви дълго и пребогато.

Обичам всеки от вас, като да е всички, и всички ви, като да сте един. През пролетта на сърцето си пях във вашите градини, а през лятото на сърцето си бдях над вашите хармани.

Да, обичах ви всички, великани и джуджета, прокажени и помазани, оня, който пипайки търси пътя си в мрака, и оня, който цялостен живот танцува точно на планините.

Теб, мощния, обичах, въпреки че към момента нося белезите от стоманените ти нокти; обичах и теб, слабия, въпреки че пресуши вярата ми и похаби търпението ми.

Теб, богатия, обичах, въпреки че горчив бе твоят мед в устата ми; обичах и теб, бедния, въпреки че ти се срамуваше от празните ми ръце.

Теб, поете с лютня и слепи пръсти, обичах за своя угода; обичах и теб, учения, който неуморно изравяше изгнили плащеници из глинестата почва на сиромашки гробища.

Теб, свещенико, обичах, тъй като седеше измежду тишината на миналия ден и търсеше отговори на въпросите за моята орис през утрешния; обичах и нас, поклонници на божества, които бяха облици единствено на личните ви стремежи.

Теб, дамата, постоянно жадна с постоянно цялостна чаша до себе си, обичах с разбиране; обичах и теб, дамата с безсънни нощи, обичах те с жал.

Теб, бъбривецо, обичах с мисълта: „ Животът има какво да каже ”; обичах и теб, безгласния, шепнейки си: „ Нима той не изрича мълком думите, които така копнея да чуя? ”

И теб, съднико и порицателю, обичах, даже когато виждайки ме разпнат, ти говореше: „ Кръвта му изтича гладко и е хубав рисунъкът й върху бялата му кожа. ”

Да, обичах ви всички, остарели и млади, трептящи тръстики и яки дъбове.

Но уви, таман моето преизобилие от усеща ви отвърна от мен. Искахте да пиете любовта от чаша, а не от вилнееща река. Чувахте шепота на любовта, само че когато тя крещеше, си запушвахте ушите.

И загдето ви обичах до един, вие рекохте: „ Твърде меко и нежно е сърцето му, и неясно е битието му. Това е обич на нищ човек, който даже и на царски гуляй сбира трохи. Това е обич на мекушав, тъй като мощният обича единствено мощните. ”

И загдето ви обичах прекалено много, вие рекохте: „ Това е просто обич на слепец, който не вижда хубостта на едни и грозотата на други. Това е обич на лишен от усет, които с некадърен да разграничи виното от оцета. Това е обич на самоуверен нахалник, тъй като по какъв начин непознат човек би могъл да ни бъде майка и татко, сестра и брат? ”

Така говорехте, само че стигнахте и по-далеч. На тържището постоянно ме сочехте с пръст и ме обсипвахте с насмешки: „ Ето го индивида без възраст, който е отвън времето – по пладне той си играе с децата, а на мръкване сяда със старейте и се кичи с мъдрост и знание. ”

А аз споделих:

– Ще ги обичам още повече, постоянно от ден на ден. Ще скрия любовта си зад привидна ненавист, а топлотата си – под маска от безчувственост. Ще надяна желязно забрало и ще се явявам пред тях единствено въоръжен и с ризница.

Тогава поставих върху раните ви тежка длан и прогърмях в ушите ви като среднощна стихия.

И отсам, от покрива, ви прогласих за лицемери, фарисеи и измамници, за лъжовни и кухи земни твари.

Късогледите всред вас проклех като слепи прилепи, а прекомерно земните уподобих с бездушни къртици.

Сладкодумните жигосах като змийски езици, мълчаливците – като каменни устни, а простосърдечните и безизкусните – като мъртъвци, които не се уморяват от гибелта.

Търсачите на знание за света охулих като нарушители, осквернили светия дух, а търсачите на чиста нематериалност изобличих като ловци на сенки, що хвърлят мрежите си в мътна вода, само че не улавят нищо с изключение на личните си облици.

Тъй ви жигосах, до момента в който сърцето ми се обливаше в кръв и ви зовеше с нежни имена.

Говореше любовта, която се самобичуваше. В прахта се валяше на половина погубената горделивост. Вилнееше точно на покрива гладът ми за вашата обич, а моята обич бе коленичила в тишината и ви молеше за амнистия.

И стана знамение!

Очите ви отвори не друго, а моята неестественост, и сърцата ви пробуди не друго, а привидната ми ненавист.

И в този момент ме обичате. Обичате мечовете, които ви посякоха, и стрелите, които пронизаха гърдите ви. Защото да ви нараняват, ви утешава, а вашата лична кръв ви опиянява.

Подобно на нощни пеперуди, търсещи заличаване в пламъка, вие всеки ден се сбирате в моята градина. Вдигате лица и ме гледате с прехласнати очи, с цел да изплачете всекидневната си тъга. И шушукайки си казвате един другиму: „ Той вижда посредством Божията светлина. Говори като античните пророци. Той разбулва душите ни и отключва сърцата ни. Както орелът познава пътищата на лисиците, познава той нашите. ”

Право е, познавам пътищата ви, само че така, както орел познава пътищата на своите орлета. А по какъв начин единствено копнея да разкрия тайната си... Ала в потребността си от непосредственост с вас се преструвам на отчужден. За да не пресъхне вашата обич, издигам яз пред реката на любовта си.

След тия думи Предтечата покри лицето си с ръце и горчиво заплака. Защото надълбоко в сърцето си знаеше, че любовта, унизена в своята голота, е по-велика от любовта, която търси да спечелва, скрита зад маска – и се засрами.

Ала ненадейно подвигна глава, като че ли пробуден, простря ръце и рече:

– Нощта свърши и ние, нейните чеда, ще умрем, щом зората облее хълмовете. И от нашата пепел ще покълне по-силна обич. Тя ще се смее, огряна от слънцето, и ще бъде безсмъртна.

Из: Предтечата, Халил Джубран, изд. ФАМА, София, 2003
*A 1923 sketch by Gibran for his book Jesus the Son of Man (published 1928)
*Portrait of Kahlil Gibran, 1914, Rose Cecil O'Neill, Smithsonian American Art Museum